• Тя

Маршрути около Мелник

Мелник – Роженски Манастир - Манастир Св. Георги – Мелник


Бях ходила в Мелник и преди, няколко пъти, но винаги транзитно , между другото. Не бях оставала в градчето за повече от няколко часа. За това тази година, заедно с близка моя приятелка, избрахме Мелник за есенното ни бягство от ежедневието. Четири дни в най-малкия град в България без очаквания.


Пристигнахме почти по залез слънце, когато последните слънчеви лъчи обагряха всичко в златисти нюанси. Моментално знаехме, че сме направили добър избор с мястото.

Планът беше през деня да обикаляме екопътеките около Мелник, а късните следобеди и вечери да се наслаждаваме на местното вино и вкусна храна.



Първата сутрин се отправихме към Роженския манастир . Пътеката обещава гледки от високо на Мелнишката долина, пирамидите и в далечината Пирин планина. Маршрутът започва до Музея на виното. Има огромна табела, няма как да се изпусне. От там следват около 2 часа разходка до самия манастир.ю


Лично аз разделям маршрута на 3 етапа.


В началото пътеката се движи по песъчливо речно корито, като от време на време изникваха подпорни стени високи около метър, по който трябваше да се катерим за да продължим напред. Всъщност това физическо усилие със стените, беше приятно разнообразие, защото първия един час от маршрута е доста полегат, с минимална денивелация и се върви без особено напрежение.



Имах чувството че вървим през пясъчната гора от много дълго време, а все още не виждахме пътека извеждаща горе към пирамидите. Спомням си как попитах приятелката си дали вече ще идва забавната част с катеренето и две минути по –късно мечтата ми се сбъдна. Така както първата част е полегата и монотонна, така внезапно навлизаме във втория етап, който включва рязка денивелация, песъчливи склонове и разбира се, спиращи дъха гледки.



Аз обичам скалите и катеренето по склонове. Може би в друг живот съм била планинска коза, кой знае. Този втори етап от пътеката ме разсъни рязко от унеса. На места има изсечени стъпала в пясъка, както и отъпкана пътека. Всеки следващ завой, ни извеждаше все по- високо и все по-близо до Пирамидите. Стигнахме една точка, от където в далечината се вижда Мелник и малките къщички, а около нас само върховете на пирамидите и жаркото есенно слънце. Опияняваща гледка.



Извадихме късмет, че освен нас по пътеката вървеше само една двойка и спазвахме дистанция, така че да не си пречим и всяка двойка да се наслади по своему на преживяването.


Пет минути по-късно се озовахме на границата между Мелнишките пирамиди и Роженските. Как разбрахме ли? Ами, пирамидите около Мелник имат бяло-жълтеникав цвят, докато роженските са червеникави. Страхотен контраст!



На така наречената гранична зона прекарахме поне 20 минути възхищавайки се на природата и опитвайки се да запечатаме поне малка част за спомен на телефоните си. Най- красивата гледка се открива от ръба на самата граница, където расте самотно дърво. В дясно от него се вижда Мелник, в ляво Роженския манастир.



От тук бяхме на 10-тина минути от манастира. Пътеката беше към своя край, но бяхме повече от доволни.



Третия етап от пътеката са точно тези последни 10 минути. Защо ги отделям от останалата част? Заради едно мостче, свързващо пътеката под пирамидите, където е имало свлачище.


За лош късмет това мостче не се поддържа в добро състояние, и изглежда не по-малко опасно от тясната пътека под скалите. Аз успях да го премина бързо, може би защото не го мислих много, а просто тръгнах балансирайки между пътеката и счупения мост. За моята приятелка обаче преминаването беше кошмарно. Мостът се клатеше и скърцаше, песъчливата пръст се ронеше под краката й, и това усилваше безпокойството и. Отне и няколко минути да събере смелост и да премине.



След това пътеката преминаваше през полянка, която ни изведе до самия манастир. Той е малък, тих и спокоен. Отново нямаше много посетители, така че се насладихме на тишината на храма и двора му.


Бяха минали едва 2 часа, от както бяхме тръгнали от хотела, а имахме енергия и желание да видим още. И тогава, на 20м от гроба на Яне Сандански видяхме табелка за манастира св. Георги на Стойна Преподобна. Пишеше 5км. Супер! Ние имахме сила за поне още 10!


Тръгнахме по прашния път водещ до манастира. Слънцето вече напичаше безмилостно, подминаваха ни коли вдигащи пясъчни бури след себе си. Това не помрачи доброто ни настроение. В разговори и смях стигнахме до малкото мостче, където започваше село Златолист. Още 500 м и сме в манастира. Беше ранния следобед. Бяхме много доволни от стечението на обстоятелствата и удължаването на разходката ни с 5 км.



Манастира Св. Георги също е малък, но много добре поддържан. Има красива градина, стар полу-подземен параклис и гробът на Стойна. Мястото е известно с това, че изпълнява желанията, за който най-силно копнеем.


Докато разглеждахме манастира и си възтановявахме силите преди да тръгнем по обратния път, времето рязко се влоши. От нищото се появиха буреносни облаци, вятър, а в далечината се чуваха гръмотевици. Неочакван обрат на събитията. Пътя на връщане беше около 8-10 км до хотела ни. Изглеждаха доста на фона на рязката промяна във времето. Попитахме дали има по пряк път за Мелник и жената обслужваща манастира, ни посочи пътека в долината на пирамидите. Каза,че е поне наполовина по кратка. Не се минава през Рожен и за това ще ни спести доста обикаляне.


Нямахме избор освен да тръгнем по нея. От някъде се появиха две кучета, които подтичваха с нас. Вървяхме през долината, обгърнати от пирамидите и малки горски участъци. От време на време се виждаше някаква маркировка, което приемахме за знак, че сме на прав път.

Може би бяхме вървели около 2 км когато започна да вали и гърми точно над нас. Не бяхме в най- добрата позиция. Не можехме да се скрием под дърво от дъжда, защото рискувахме със светкавиците. Оставайки на открито бързо подгизнахме. Макар да беше около 5 след обяд, заради бурята беше се свечерило по-рано, а ние се намирахме в средата на нищото, без обхват на телефоните ни, без ясна маркировка на пътеката и с две улични кучета. Беше странно! Имаше нюанси на лош сюжет за хорър филм.



Решихме да се върнем обратно в манастира, от където да се надяваме някой да ни качи на стоп и да се приберем обратно в хотела. Не искахме да рискуваме да продължим в пущинака при бързото свечеряване и пороя. Докато се върнем обратно до манастира бяхме прилично мокри, мръсни и изморени. Или поне така се чувствахме. Не мога да си представя как сме изглеждали отстрани. Или не сме изглеждали достатъчно окаяни или пък сме били страшна гледка, но нито една кола не пожела да ни качи на стоп. Не ни остана друго освен да се смеем над ситуацията. И това много помогна, за да не паднем духом. За късмет намерихме местенце, където имахме една чертичка обхват и веднага се възползвахме да звъннем до хотела ни. За щастие хората от хотел Мелник се оказа с огромни сърца. Не се замислиха и веднага ни изпратиха кола, която да ни прибере. Когато колата спря до нас, на същото мостче, където започва село Златолист сияехме от щастие.

Това неочаквано приключение завърши с щастлив край за нас и го поляхме доволно с вино същата вечер!


Много изводи могат да се извадят от това преживяване, но аз оставам със следната поука:

Винаги има шанс нещата да свършат добре. Важното е да не се пада духом.

Какъв първи ден,а?!

Скоро ще ви разкажа и как малко улично коте стана наш гид в гората.


137 преглеждания0 коментари

Последни публикации

Виж всички